Моят личен концертен сезон започна с един фестивал. Навремето бях писала, че “Челисимо” е бутиков фестивал. Но далеч не е само бутик. Да, концентриран е в нишата на един, единствен инструмент, показва възможни прочити на репертоара за този инструмент, но също организира майсторски класове на известни челисти от света – концертиращи и преподаващи. Разраства се до мащаба на блиц-академия, в която в продължение на седмица се свири изключително интензивно. Работи се непрестанно и резултатно. Ще добавя, че “Челисимо” е обетована земя за всички музиканти – с чело и без чело, място за специални хора на всякакви възрасти. Хора, обречени, осъдени да живеят “на пръсти”, винаги малко по-високо от останалите – колкото труд и лишения да им причинява това. Но също така разбрали, че този самотен, жесток труд, часове на ден, ден след ден, седмица след седмица до изкласяването на цялостен музикален резултат им дава смисъл и мотивация, дава им всичко, което искат в своя живот.
Петте години на фестивала досега показват израстване и сигурност в неговата организация. В този смисъл финансовата подкрепа от страна на Министерството на културата и Столичната община постига, дори надхвърля параметрите си. Идеята за този фестивал е на известния български виолончелист Атанас Кръстев, той е и негов ръководител. И организатор. И участник. “Челисимо” се провежда от 6 до 11 септември – всеки ден е посветен на майсторските класове, на уроците от авторитети във виолончеловото изкуство. А четири вечери (от 7 до 10 септември) предложиха и концерти на преподаващите с изискани и стилово сложни програми. Чух рециталите на Атанас Кръстев (7.09), Стефан Казаку – Румъния (8.09), Кшищоф Карпета – Полша (9.09) и Рафаел Уолфиш – Великобритания (10.09). Преди да се спра на концертния дял от събитието ми се иска да подчертая изпипаната подредба на концертите (първият от тях бе в Музикалната академия, останалите – в Арт залата на Виваком, която се намира в сградата, в която преди години се помещаваше софийското музикално училище “Любомир Пипков”). Всичко бе както трябва – с удобства за изпълнителите и публиката, с програми с информация за артистите, с атмосферата, която се създаваше всяка вечер, атмосфера на очакване на поредната среща. Самият фестивал бе великолепно място за срещи и разговори. Възбудата от предоставените възможности за слушане, за запознанства, за споделяне се чувстваше навсякъде. Всичко бе съвършено премислено и реализирано – така че бъдещите професионални челисти (не знаех, че има толкова желаещи да прекарат живота си с този инструмент) да се чувстват добре с избраните преподаватели, да бъдат поощрени в личната работа с нотния текст, в търсенето на различността в прочита му.
Атанас Кръстев по традиция откри рециталния сегмент на “Челисимо” заедно с пианистката Палави Махидара. Солидна е биографията й: идва в света на музиката от Индия, живее в Америка, учи в института “Къртис”, прави магистратура във висшето училище за музика “Ханс Айслер” в Берлин. Няколко години учи с Дмитрий Башкиров. Печели награди на конкурси в Женева и Санкт Петербург. Концертният й календар е интензивен, това може да се установи от страницата й в интернет.
Рециталът на дуото Кръстев-Махидара включи Третата, ла мажорна, соната за пиано и чело от Бетовен, Първата, ми минорна Брамсова соната за виолончело и пиано и Реквиеброс на Гаспар Касадо. В това стилистично ветрило релефно се откроиха идеите в прочита на Кръстев. Интересни, привлекателни идеи на съвременен подход към дефиницията на стила. Кръстев е много изработен, също чувствителен, темпераментен инструменталист, но с емоционална дисциплина и със забележителен звуков контрол. Поддържа умело вълнението от контрастните събития (Бетовен), знае как да създаде интригуващо за драматургията разгъване на фразата (Брамс). Играе с изискванията на стила, без да звучи догматично, резервирано, ограничено. Или фриволно. Играе със звукова плътност и разреждане, владее всички средства за да отстоява индивидуална звукова естетика, както и забележителния динамически формат на прочитите си. Махидара бе добросъвестен партньор на Кръстев. Бе му предоставила изцяло лидерството в техния ансамбъл, въпреки че Бетовеновата соната е за пиано и виолончело и там се очакват повече идеи и от към клавира. Така се постига по-сигурен повсеместен облик на прочита и тъй като интерпретацията на Кръстев бе достатъчно обемна и стилово аргументирана, изпълнена с привлекателни детайли в структурата и чрез рисунъка на щриха, клавирното поведение на Махидара бе сполучливо решение от нейна страна.
Въобще ролята на пианиста, когато свири със струнен инструмент е много по-сложна, отколкото публика, че и музиканти си представят. От една страна той трябва да се изяви личностно и с интересни идеи, от друга – да слуша и, още по-важно, да чува във всеки един миг струнния инструмент, в случая виолончелото. Често, дори при много добри пианисти, между слушането и чуването на партньора се установява разлика, която се отразява най-вече на звуковия баланс и на колорита. В това отношение 30-годишният румънски виолончелист Стефан Казаку бе късметлия, защото с него свири изключителната като камерен партньор Маргарита Илиева. Казаку започна рецитала си със соловата соната на Дьорд Лигети. Последно я слушах пак на този фестивал, в много сериозния прочит на Атанас Кръстев. Тук естествено прочитът бе различен, като в първата от двете части на сонатата – Диалог, в която е указано да се свири рубато и кантабиле, Казаку наблегна повече на рубатото, а аз не можах да отчета идеята за диалога, която композиторът е вложил в тази част, отразявайки свое сърдечно увлечение. А втората част – Капричио бе помитаща, в някак гневно бързо темпо, но с ясно очертани съотношения между модалност и ритъм. Последваха два виолончелови “хита” – Соната “Арпеджионе” от Шуберт и Сонатата на Дебюси – в които се включи и Маргарита Илиева. Казаку е дисциплиниран артист – изряден звуков контрол, понякога дори идва малко в повече. Очевидно има предвид риска от производство на “челизми”, по-фриволно казано. Но че е изпълнител с фантазия си пролича в сонатата на Дебюси, която провокира и него, и Илиева да се предизвикват в диалога си, да отстояват пълнокръвно тембриране в релефната, естетически издържана образност.
Полякът Кшищоф Карпета (9.09) изгради своя рецитал с музика от Менделсон и Брамс заедно с пианистката Гергана Несторова. Започнаха с Втората соната на Менделсон, която у нас се свири много рядко – като се отдадоха на волно леещите, привличащи чувствата на меломана теми. Сполучливо изнесоха на преден план ефектния кантиленен характер на мелодиката, пресъздадоха енергичния сблъсък на двата тембъра в скоростното движение. Забележително се съчетаваха двамата изпълнители – Карпета с по-графичния рисунък на тематичния материал, а Несторова предпочиташе пълнокръвно изнесения звук – тя очевидно има повече нагласата на солист, което се отразяваше на моменти в съвместността й с Карпета. Красив поетичев диалог направиха в адажиото на сонатата. Карпета пресъздаде по класически начин втората, фа мажорна Брамсова соната: неговата реторика би могла да доминира малко повече – не само като звук, но и като смисъл, но тук солистичната природа на Несторова в известен смисъл размести лидерските места, така да се каже. Или по-точно измести центъра на съвместната игра и някак предефинира прочита на виолончелиста. Сложна задача е камерната фактура на Брамс, както и точните темброви пропорции в нея. Важни са, защото драматургичното развитие не разчита само на логиката, изисква и съответния баланс, разпределяне на звуковата тежест между двамата в дуото.
Последната концертна вечер бе естествената кулминация в събитията от “Челисимо”. Рафаел Уолфиш свири заедно с Людмил Ангелов и това бе рядкя, чиста еманация на всичко, което се определя като съдържание, като разказ в музиката. Зрелостта и опитът на двамата се сляха във великолепна сплав и концертът, който изнесоха се открои не само в рамките на фестивала. Преживяването дойде и да покаже на всички млади, устремени към живота с виолончелото музиканти какво се случва когато този живот достигне зенита в отношението ти с инструмента, независимо дали е виолончело или пиано. И в дълготрайния размисъл върху музикалното ставане. Рециталът им бе посветен на музика от Кодай (Сонатина за чело и пиано), Елгар (Соната – транскрипция на Уолфиш на цигулковата соната на Елгар) и Шопен (Соната). Ликуване, просто ликуване на моженето, на музикантската взаимност, на съвместност във всеки параметър от драматургичното развитие, както и във всеки детайл, който го формира. Автентичност, изискана простота, органична заедност в прочита на ранната, импресионистично обагрена творба на Кодай. Лекота, спонтанност в израза, усещане за най-естествено общуване, независимо от тежестта на традицията, сложността на фактурата, изискванията на стила – слушаш това, което ти подаряват двамата майстори, погълнати от разговора си в контекста на щедро нюансирания романтичен изказ в Сонатата на Елгар, за да те отведат след това към богатата лирика в Сонатата на Шопен, в която, както се знае, проблемите в баланса между пианото и челото не са малко. В ръцете на тези огромни музиканти релефно се откроиха и загатнатите мотиви от знакови песенни опуси на Шуберт – едно дълго сбогуване на композитора с любовта, с живота, със света. Самият той реализира първото изпълнение в зала “Плейел” в Париж, година преди смъртта си, заедно с челиста Огюст Франшом, на когото е посветил творбата. Драматичното послание на сонатата, в прочита на Уолфиш и Ангелов бе великолепно изградено и кулминира в последната част на творбата в прочита им. А клавирният специалист по Шопен освен, че изстрелваше всички невероятно трудни пасажи в своята партия прояви за пореден път светкавичния си камерен рефлекс да “се прибира” за да допълва мелодико-хармонически и темброво партньора си. За да покажат цялата сила на този опус. Събитието ще се помни от всички, присъствали в залата, убедена съм.
Убедена съм също в огромния смисъл на срещите под надслова “Челисимо”. Фестивалът отстоява високо изкуство, насочва младите към великото предизвикателство да вървиш по този път, да го превземаш, да си щастлив от преодоляването, да живееш трудния, но невероятен живот с музика.